Едно от достиженията на римската архитектура е изграждането на сгради с функцията на хигиенни или лечебни бани (терми). Посещаването им от римските граждани е признак за висока култура, още повече че се свързват директно с чистотата и здравето на човешкото тяло. Понякога, ако природните условия го позволяват, в термите се използва минерална вода с лечебни свойства, които по онова време са от изключителна важност, имайки предвид възможностите на медицината. В Сердика, където са регистрирани значителен брой римски терми, поне част от сградите са захранвани от минералните извори в града.
Отделните помещения в термите са различно затоплени, като целта е чрез преминаването през тях да се постигне отпускане на тялото и изчистването му от вредните токсини и нечистотиите чрез предизвикване на потене. Всяко отделение си има название. При влизането римските граждани най-напред е трябвало да оставят дрехите и вещите си в съблекалнята (т. нар. аподитериум). След това обикновено са преминавали в може би най-приятното място – т.нар. тепидариум, където температурата е била около 30 – 35°С. Там служителите на банята или личните слуги са почиствали посетителите, съответно господарите си, със стригила – метален инструмент с форма на малко извито гребло, служещ за изстъргване на повърхностния слой на кожата. За допълнителен комфорт тук е имало приятно затоплен басейн, както и красиви статуи и подови мозайки. Следващото помещение е калдариума или помещението с горещите вани. Там температурата е достигала 35 – 45°С и организмът се е подготвял постепенно за още по-горещото място (с температура 50 – 60°С) – т. нар. судаториум – за мокра парна баня, или лаконикум – за суха парна баня. След като човек се е изпотил достатъчно, за да пречисти и дълбоките слоеве на кожата си, накрая се е измивал в хладките води на басейните от фригидариума (студеното помещение).
Как всъщност се е осъществявало затоплянето на помещенията в термите? Това е изисквало специална архитектурна система, която римските строители са развили до съвършенство. Системата се нарича хипокауст, което буквално преведено от старогръцки език означава „горещ под“. Представлява повдигнат върху тухлени колонки или високи керамични тръби под. В каналите, които се образуват между тези елементи, е циркулирал горещ въздух, идващ от странично разположена пещ (префурниум). Така постепенно се е затоплял пода и е излъчвал топлината нагоре в цялото помещение. Подобен начин на отопление е прилаган понякога и чрез стените – там перпендикулярно на равнината на зидовете са нареждани т.нар. тубули (малки керамични тръби), пред които се монтира стенна, например мраморна облицовка. По този начин в образувалите се кухини също може да се вкара горещ въздух и помещенията да се отопляват цялостно и по-бързо.
Ето какво е написал прочутият римски архитект Витрувий, живял през I в. пр. Хр., в своя труд „За архитектурата“, пета книга „Обществени сгради“ глава Х „Терми“:
„От първостепенна важност е да се избере възможно най-топлото място, което ще рече да не е обърнато на север (в посока на Септентрион) или на североизток (в посока на Аквилон). Самите бани – и горещите, и топлите (caldarium et tepidarium), трябва да са обърнати на югозапад (към зимния слънчев залез), но ако мястото не позволява, поне на юг (към обедното слънце), понеже обичайното време за къпане е следобед до вечерта. Необходимо е и женската, и мъжката гореща баня да са съседни в една и съща част на сградата, така че котелното и подподовото отопление (hypocausis) да са общи за двете…“ (Х.1., превод на български език: Елена Йонкова, София 2021).
„Сухата баня за потене (laconicum) и парните бани (sudationes) трябва да са в съседство с топлата баня (caldarium et tepidarium). Височината им до долния край на купола трябва да е равна на ширината им. В средата на купола се оставя отвор и под него на вериги виси кръгъл меден диск. Посредством неговото издигане и спускане се регулира температурата в помещението за потене. Самото помещение трябва да е кръгло в план, за да могат парата и топлината да се разпространяват равномерно от центъра към извитата стена.“ (Х.5., превод на български език: Елена Йонкова, София 2021).
Източник: РИМ-София