Основаването на Сердика е следствие от разпростирането на римската власт в земите на траките. Историческите извори споменават за тракийското племе серди в днешното Софийско поле, през земите на което през 29 г. пр. Хр. преминават римските легиони, за да прогонят дошлите оттатък р. Дунав бастарни. Следват поредица от нови походи и дълги години на сблъсъци в земите на Сердонполис (града на сердите). Като следваща стъпка на утвърждаване на римската власт над тях е и създаването на римската колония Сердика около средата на I в. сл. Хр.
Мястото на Сердика е стратегическо, на пътя между Изтока и Запада, в територия, богата на лековита вода. Римските заселници започват трайното си установяване там, като застрояват територията си, следвайки известните римски строителни практики – прави улици, пресичащи се под прав ъгъл, прецизни канализационно-водопроводни системи, частни и обществени сгради. По време на управлението на император Марк Улпий Траян (98 – 117) Сердика получава права на муниципиум – населено място с автономно управление и градска уредба. В чест на императора градът приема името му – Улпия Сердика.
След 170 г., когато костобоките плячкосват и опожаряват Сердика, римската власт предприема незабавни мерки за защитата на стратегическия град. Между 176 и 180 г., с подкрепата на императорите Марк Аврелий и Комод, е издигната първата крепостна стена, а събитието е ознаменувано с поставянето на посветителни надписи при градските порти. Сградите са построени отново, издигнати са нови храмове, бани, административни постройки, като булевтерион (градски съвет) и герузия (съвет на стрейшините). Градът получава правото да сече собствени монети.
С реформите на император Аврелиан през 271 – 272 г. и император Диоклециан през 285 г. Сердика е обявена последователно за главен административен център на новосформираната провинция Аврелианова Дакия, а след разделянето ѝ – на обособената провинция Вътрешна Дакия. По това време крепостната стена е ремонтирана, тъй като готските нашествия от средата на века са нанесли значителни разрушения по нея. В столицата Сердика се е появила и голяма представителна сграда – преториум, в който резидират управителите на провинцията.
В този период важен град като Сердика е трябвало да има и собствен амфитеатър. Поради липсата на свободно пространство в укрепената част на града съоръжението е построено в подножието на хълма, източно от града (днес от южната страна на кръстовището на бул. „Дондуков“ и ул. „Будапеща“). През IV в., по време на управлението на император Константин Велики (306 – 337), то е разширено с допълнителни седалкови редове.
Предпочитанията на императора към Сердика са известни от историческите извори. Те са основание част от изследователите на античния град да предположат съществуването на Константинова резиденция в югоизточния ъгъл на крепостта. С покровителството на император Константин Велики, който през 313 г. издава Миланския едикт за равенство между религиите, в Сердика масово се налага християнството. Още тогава са построени първите църкви в града, а основите на една от тях, заедно с многоцветната ѝ подова мозайка, могат и днес да бъдат видяни под основите на базиликата „Св. София“.
Около средата на V в. Сердика е пострадала от хунско нашествие. Крепостната стена отново е трябвало да бъде ремонтирана, като за по-голяма защита дебелината ѝ е удвоена с долепването външно на нея на втори изцяло тухлен пояс, вероятно около началото на VI в. Между кръглите кули от по-ранната стена, са се появили и триъгълни. Това събитие от времето на император Юстиниан I (527 – 565) известният римски историк Прокопий Кесарийски е описал в съчинението си „За строежите“ така: „Но като видял, че и стените на Сердика, Наисопол и още на Германия и Пауталия били разрушени от времето, построил ги яко, направил ги непревземаеми за неприятелите…“.
Следващите няколко столетия са тревожни за Сердика. В края на VІ в. градът става жертва на земетресение, от което трудно се възстановява. Непосредствено след това Софийското поле е засегнато от непрестанни аварски и славянски нашествия. През VIII в. зачестяват походите на прабългарите на юг към поречието на р. Струма. През 809 г., на връщане от успешно реализирания поход към югозападните територии на Византийската империя, кан Крум (803 – 814) обсажда и завладява Сердика – контактен център на основни търговски пътища. Може би именно средищната функция на града дава основание за преименуването му със славянското име Средец („среден град“), което постепенно се налага. Според археологическите изследвания новите завоеватели не са разрушили, а напротив, високо са оценили здравината и мощта на сердикийската крепост, защото тя на практика е запазена в автентичния си вид. Направени са все пак някои корекции при портите, зазидани са по-малките изходи в кулите и крепостната стена. Запазени и преизползвани са и част от постройките в града, а непосредствено до стената, близо до входовете и ъглите на крепостта, са събрани данни за славянско население, вероятно принадлежащо към военния гарнизон, ангажиран със защитата на средновековния град.
В края на X и началото на XI в. българската държава води ожесточена война с Византия. Византийският император Василий II (976 – 1025) прави три безуспешни опита да завладее Средец – през 986, 1001 и 1016 г. Въпреки съпротивата, през 1018 г. градът е сред последните крепости, които се предават. Остава под византийска власт чак до 1194 г.
През този дълъг период Средец е подложен на чести набези, в околностите му са настанени войнстващите печенеги, а в края на XI и през XII в. градът е пострадал от походите на кръстоносците. Всичко това води до разрушения на крепостните стени и значителни щети по сградите във вътрешността. В този окаян вид Средец посреща своето освобождение след успешното въстание на търновските боляри Асен и Петър. Положени са основите на Второто българско царство. Крепостните стени на Средец са „закърпени“, а ъгловите кули на крепостта за превърнати в четириъгълни в унисон с тенденциите на времето. Вътрешността на града е гъсто застроена, като са заети дори трасетата на уличната мрежа. Издигнати са множество църкви, някои на много близко разстояние една от друга. През втората половина на XIII в. се формира и комплекс от манастири в околностите на града, известен днес като Софийската Света гора.
След средата на XIV в. Средец започва да се нарича все по-често с името София, кръстен на църквата „Св. София“, която се издига векове наред на възвишението, източно от града. Тя посреща отдалече пътуващите чужденци и още тогава се превръща в символ на дългата му история. Търговията в града процъфтява, на пазара оперират и прочутите дубровнишки търговци.
На Балканите обаче настъпва нова сила – османците завладяват все по-големи територии. През 1382 г. те вече са пред стените на София и след няколко месечна обсада успяват да я превземат, превръщайки я в център на европейските си владения. Крепостните стени са разрушени, трасетата на улиците са променени, започва строителството на джамии, най-голямата от които е Буюк джамия (1494 г.) – днес сграда на Националния археологически институт и музей, с прилежащите ѝ хан, медресе, водохранилище и чешма. Някои църкви в града също са превърнати в джамии – „Св. София“ става Сиявуш паша джамия, а „Св. Георги“ – Гюл джамия. Построени са още Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528 г.), сега църквата „Св. Седмочисленици“, както и действащата до днес Баня Баши джамия (1575 г.). В изворите се откриват сведения за три обществени библиотеки, множество медресета, ханове и кервансараи, както и за най-големия безистен на Балканите по това време.
София продължава да бъде и голям християнски център. Към края на ХVІ в. в града има повече от десет църкви за религиозните нужди на българи и гърци, както и две български училища.
През XVI – XVII в. дубровнишката търговска колония в София процъфтява. Към нея се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки голяма католическа общност в западната част на града. Развиват се множество занаяти и се формират големи гилдии като златарската, кожарската и обущарската. Възобновено е градското монетосечене. София се превръща във важно средище на търговска дейност с връзки в цялата Османска империя и извън нея. До по-заможните ѝ граждани достигат вносни стоки, като западен фаянс и майсенски порцелан.
През XVIII в. Османската империя изпитва все по-големи икономически и политически проблеми. Градовете на Балканите, включително и София, бързо започват да западат. Обществените сгради и уличната мрежа на града не се поддържат, водопроводите не се ремонтират, появяват се десетки кладенци, хигиената спада драстично. Чуждестранните търговци бягат, но на тяхно място прииждат селяните от околните села, които внасят известен колорит и дух на позанемарения град, който така доживява освобождението си през 1878 г.
Източник: РИМ-София